Нови Искър

Валентина Богданова:

Децата имат право на добро училище не само в големите градове
Допускането на обучение вкъщи и на автономия в средното образование са крайно опасни, смята бившата депутатка, учител по български език и литература

Валентина Богданова е родена в с. Курило (днес Нови Искър), област София. Завършила е българска филология и психология в Софийския университет. Тя бе депутат в 40-то, 41-во и 42-ро НС. В момента е преподавател по български език и литература и помощник-директор в 170-о СОУ "В. Левски" в Нови Искър.

"Училището не става добро със закон, но може да стане лошо заради него"

- Бяхте депутат в три парламента, върнахте се в училище, къде се чувствате по-добре, г-жо Богданова?- В училище се чувствам по-добре, защото  мога да направя една немалка част от това, което искам да направя, и защото учениците са благодарна аудитория

.- Не е ли много трудно човек да е учител днес, непрекъснато е в стресова ситуация?

- Вярно е, но е предизвикателство пред всеки учител да накара учениците си да го чуят, след това да се опита да ги накара да го разберат и може би да го харесат.Проблемът на българското училище не е в това, че децата са недисциплинирани, че идват на училище с неудоволствие и че училището не е тяхна територия. Проблемът е в това как да се усещат мотивирани да идват в училище; някой да успее да ги убеди, че от знанията има смисъл, че от добрите им заслужени дипломи зависи наистина бъдещето им и че когато учиш добре, когато имаш знания и не се притесняваш да ги показваш, ти си по-ценен за това наше общество, което трябва да се научи да цени знаещия човек.

- Само че това общество им показва обратното, то не цени знаещия човек. Затова децата, които искат да бъдат ценени, заминават другаде

.- Това е големият проблем на България. Но той е проблем и на българското образование - не законовите рамки, не мантрите, които повтаряме, нито думичките "иновативен подход". Големият проблем е българските ученици наистина да чуят, че България има нужда от тях, от техните знания, от тяхното можене и от техните интереси; че тя ги зачита; че им осигурява бъдеще. А това значи реализация, значи добър бит, значи възможност, перспектива. Това са големите въпроси пред всеки млад човек и когато той не намира своя отговор, това обезсмисля желанието му да знае, да учи и да може. Децата не са виновни, те са резултат от нашето собствено неразбиране, неможене или неискане.

- Като учител по български език и литература как мислите - дали учениците не разбират Вазов, както казват някои, или не разбират онова, което е написано за Вазов в учебниците?

- Не разбират това, което е написано за Вазов в учебниците, разбира се. Проблемът не е в учебната програма, нито тя е толкова натоварена и тежка, че учениците да не могат да я усвоят и да получат знания. Проблемът е в начина, по който са написани учебниците. Ползвайки учебника, учениците няма как да получат знания, защото те не разбират този стил и това, което е написано. Колкото и да повтарям на моите ученици, че учебникът им е необходим, ми е ясно, че това не е най-добрият съвет, който им давам. Те трябва да разбират литературата и това, което се случва на поколенията, от тази гледна точка да оценят своето поколение. Разбирането за миналото на България и на Европа през погледа на българите е много интересно и то помага на младите хора да осмислят своята собствена идентичност днес, своето национално достойнство и своето европейско самочувствие, ако щете.

- В парламента тече новият училищен закон, вие познавате и първите му варианти. Имам чувството, че той се занимава не с това, което е нужно на училището.

- Участвала съм в тази дискусия, следя я сега много съпричастно и колкото и да ми е интересна, понякога наистина ме ядосва. Когато един закон не дава отговори - което е основното му предназначение, а задава въпроси, на които няма отговор, той според мен буди по-скоро тревога, отколкото надежди. Този закон е такъв. И той за съжаление през всичките години, в които се обсъждаше, продължава да не дава отговори на въпросите на българското учителство, на българските семейства, на българските деца и на българското училище като институция. Чуваме само едно говорене на мантри, които са абсурдни - че този закон, видите ли, дава на образованието такава сериозна перспектива, че то става съвременно, модерно и безкрайно полезно. Това не е вярно. Законът не дава отговор на въпросите, с които започнахме - кое мотивира българското дете да учи, защо липсва мотивация, кое ражда агресията, отчуждението, защо преставаме да се харесваме един друг, защо го няма чувството за общност. Този закон не дава отговор и как измерваме българското образование. Какво значи "иновативно училище"? Кажете ми защо останалите са неиновативни, което означава изостанали, немислещи модерно по някаква матрица, неясно от кого формулирана и незнайно как премерена. Това са абсурдни неща! Те са толкова претенциозни, че предварително създават нагласа "срещу".Какво означава също автономия на училищата? Какво означава в България, в която очевидно има социални диспропорции, има демографски проблеми, в която хората пътуват, търсейки препитание и опитвайки се да си създадат по-добра социална и човешка среда, те да тръгнат от едно училище, в което се учи в рамките на автономията по един учебен план и програми, и да пристигнат в друго училище, което автономно си е направило своята учебна програма по друг начин, както му е харесало? Това дете от девети клас в девети клас ли отива? Какъв материал учи, как се приравняват знанията, на какво основание? Когато стартира програмата за развитие на средното образование, в нея беше залегнала добрата идея за мобилност, проходимост между отделните образователни етапи, защото хората сменят местожителство, заминават, връщат се и трябва да могат да продължат да учат. Сега тази проходимост вече я няма. Защото всяко училище щяло да има собствено разбиране за образователната политика и за учебните си програми.

- Законът копира някакви европейски термини, но свързан ли е с реалностите в България?

- Ползват се думи, взети от европейски  директиви, програми, платформи и каквото се сетите, но това няма да направи резултатите от българското образование европейски и конкурентни. Стоейки сега от другата страна, аз с искрена симпатия гледам поведението на колегите ми учители. Те спряха да се интересуват от закона. Те знаят, че начинът, по който ще обучават децата, е тяхна територия, училището не става добро със закон, не става модерно с модерни думички. Но то може да стане лошо заради закона. Това е голямото ми притеснение. Този закон предизвиква много сериозни дискусии, слушала съм много мнения по него, но всичките - тревожни за начина, по който той вижда развитието на образованието.- Какво всъщност казва законът, при положение, че всички основни негови положения са скрити в стандарти, които тепърва ще бъдат правени от министъра?- От години, откакто се появи този вариант на закона, ние водим един и същи разговор - законът трябва да бъде гледан заедно с тези 18 на брой стандарти, за да е ясно какво всъщност предполага той, какво стои зад претенциозно написаните думички, които стандартът ще изпълни със съдържание. За съжаление стандартите ги няма. И ако някой твърди, че законът е готов да стане факт и да бъде прилаган, трябва да знае, че зад "модерните" думички на практика може да се приложи каквото си поискате.

- Искате да кажете, че всеки учител ще може  да внесе в учебното съдържание примерно своите политически разбирания, още по-зле - своите етнически разбирания, или своето неглижиране на професията, защото има и такива учители?

- Опасявам се, че дискусията около темата автономия на училищата не даде нито един смислен отговор на въпросите, които тревожат българите, тревожат мен, тревожат част от народните представители, които мислят за резултатите от прилагането на подобни текстове. Автономията в български условия следва да бъде сериозно прочетена и аз мисля, че колегите депутати от БСП съвсем коректно предложиха термин, който работи. Това е терминът "самоуправление". Защото автономията се свързва с рефлекси и на местната власт - много нееднозначни. Тя също чрез училищата може да прокарва своя политика. Как сме защитили училищата от това? И всъщност какво значи собствена политика на детска градина или на основно училище, което трябва да изпълни конституционното си задължение да даде базова грамотност на учениците?

- Е, видяхме в Ботунец детска градина да ограмотява с картинки от Корана, друга може да тури Разпятието...

- И това е в околностите на София, където все още има някакъв обществен или министерски контрол. А когато дори не можеш да стигнеш дотам, какво правим с тези деца?- Дали след намаляването на основното образование до VІІ клас малките общини ще могат да развият сегашните основни училища до Х клас, за да задържат децата?- Хората, създали този закон, отказват да разберат, че освен в големите градове, където също ще има проблеми заради прилагането му, има и на други места български деца, на български данъкоплатци, които имат очевидни социални проблеми, но които също имат право на добро образование, на равен достъп до всичко, което българската образователна система може да предложи. Само че тези деца няма да го получат. А ние водим абсурдни спорове за това колко честни данъкоплатци са родителите на децата в частните училища. Забравяме, че една държава може да съществува само тогава и дотолкова, доколкото хората, които я управляват, създават усещането за солидарност. Децата не живеят само в големите градове, макар че този закон ги подтиква към миграция. Това го казвам като човек, който преподава в столично училище. Достатъчно съм казвала какво мисля за държавните субсидии за частните училища, ще кажа само, че законът е доказателство за начин на мислене, който не дава отговор какво е бъдещето на децата, които живеят в малките общинки и които са също умни деца и търсят своята перспектива в България.

- Бихте ли коментирали, че законът дава право на домашно образование на всички, които го пожелаят?

- Този въпрос заедно с автономията на училищата за мен е един от двата най-сериозни проблема в закона. Третият се нарича управление на училищата, но той, опасявам се, ще остане проблем на ръководствата им. Какво означава всеки, който поиска, и то под 16 години, да получава домашно образование без никаква яснота по критериите, които биха се прилагали, по начина на обучението, по контрола. Сега самостоятелно обучение се разрешава само след 16 години и тази практика е добра, тя работи. А какво означава един родител да каже: моето дете ще се обучава вкъщи. От това може да се възползват не само заможни родители, но и такива с, меко казано, определени религиозни разбирания. Единствената институция, която може да извади децата от този тип семейства и възпитание и да им даде социален опит, това е училището. То изпълнява не само общообразователна функция, а има и специфична възпитателна роля. Въвеждането на домашно образование е опасна тенденция. Дори в страни, където го има, като САЩ например, родителите, които ползват това право, са обект на сериозен контрол, те се обучават, тях ги изпитват, за да е ясно, че могат да гарантират наистина образование, а не нещо друго. Това е тип политика, тя си е тяхна, тя не е наша. Никой разумно не е казал каква нужда има от домашно образование.

- Думата "възпитание" изобщо липсва в закона, както и думичката "просвета". По какво личи, че това е закон за българското образование, за българската образователна система?

- Спомням си, когато председателят на финландския парламент обясняваше смисъла на реформата в тяхната национална образователна система, която показва много добри резултати, той каза: Ние започваме от началния курс, защото знаем, че за да бъдат добри европейци, нашите деца преди това трябва да са добри финландци. Реформа в образователната система трябва да се прави от хора, които не просто имат експертни знания, а които обичат родината си; уважават опита, натрупан в една просветна система, която е родила и тях, дала е големи имена и е направила българското образование съизмеримо с добрите европейски постижения. Добрият законодател не приема чисто комплексарски едно такова законово творение, не се радва от сърце, когато повтаря лъскави европейски думички, а оценява смисъла на традициите и иска успешно да ги използва в една нова среда. А в този закон дори училищното настоятелство е дублирано с някакъв обществен съвет. Думичката "настоятелство" събира в себе си значение, което опазва българското училище през времето. То означава да настояваш проблемите на обществото да се решават чрез училището, а обществото да крепи и да развива училището. Вместо това правиш някакъв съвет, в който по квоти слагаш чиновници и т.нар. бизнес, вместо хора, на които просветата и просвещението са в сърцата им.Когато обезсмислиш емоцията в обучението на децата, каквото и да напишеш, няма значение, защото го превръщаш в технология, не тръпка и в чувство, което те държи буден, ангажиран, тревожен за случващото се с българските деца. Това е разликата. Законът трябва да даде възможност на училището да работи; да даде на учителя достоен статут и перспективи; да уреди взаимоотношенията между държава и общини в интерес на българското училище; да утвърди правилата, по които хората, които го представляват, да се чувстват отговорни пред държавата и обществото, защото възпитават и обучават децата на България. Това се губи в текстовете на закона.

- Какво пожелавате на колегите си и на децата днес, на 15 септември?

- Нито един закон не може да промени нещо, което носиш в себе си. Аз вярвам в българските учители и това не е просто колегиален флирт. Вярвам, че с куража, който носят, и със знанията, които имат, те могат да направят това, което законодателите не вярват, че може да се случи. Обучението и възпитанието на българските деца не е просто сериозна професия, то е и обич, и много доверие. Пожелавам на всеки, който претендира да управлява тази система, да се попита колко доверие може да инкасира и от чие име говори и приема закони.

Велиана Христова

15. Септември 2015