Аз съм добруджанка. Преди 31 години дойдох в селото, и веднага се влюбих в него.
Планината, реката, зеленината, всичко е красиво. Въздуха е божествен. През пролетта, когато цъфнат дърветата, покривите на къщите не се виждат от цвят. Когато натрупа сняг, е като зимна приказка. Още първите години започнах да се интересувам от историята на селото, а тя е интересна .... Село Кътина се намира на двадесет километра северно от центъра на София. То е свито в южните поли на софийската Мала Стара планина, точно където Кътинската река излиза от Балкана и се втурва към Искъра.

Селото е грижливо скрито от погледа на неподготвения наблюдател. А това е дълга история: не една е била бедата, която е накарала древните му жители да изберат дола между хълмовете. Заседнало е в местностите: от една страна Брего, а от другата Ридо, а по-надолу са Малио дол и Големио дол.
Тайните на Кътина навярно все още живеят под земята, но сериозни проучвания не са направени и затова се разказват легенди и предания.

Високо над дола на Кътинската река се намира местността Градището. Из люляковите храсти, боровете и тревата още стоят дебели каменни зидове, пукат под стъпките отломки от стари съдове и кой знае какви тайни лежат затрупани под основите на градежите. Насреща по склона на Шипока още личи дълга и дебела каменна стена, но никой не знае кого е крила и кого не е задържала. Легендата е запазила само спомена за дълги битки: как някакви чужди племена напирали все по-стръвно, но хората от селището преграждали с камъни реката, издигали голям бент и щом приближал неприятелят, го помитали с водата. Така живеели в съюз с планината и реката, сякаш надхитрили съдбата си. Но се намерила една жена да преведе неприятелите по друг дол, който от тогава се нарича Женски дол и ги извела на една ливада, наречена от тогава Женска орница. От там през Дреновите падини и Чакалийската нива ударили в гръб крепостта на Градичкия камък. Тогава – разказва легендата – се намерила една друга юначна жена Мара и тя по един дол, наречен Марин път, превела селяните оттатък баира и се заселили край Цървена река в сегашната местност Селището. Тя е на два километра западно от днешното село в долината на малка рекичка, която извира от гористите възвишения.

Но това село било твърде открито, край него минавал нагоре път за Балкана, което улеснявало честите набези на различни нашественици. Римляните нахлули в Софийското поле около двадесет и деветата година преди новата ера и скоро подчинили селищата под своята власт.Градът в котловината нарекли Град на сердите, т.е. Сердика и след 46 г. от новата ера го включили в състава на римската провинция Тракия като център на стратегия.

Долу сред полето започнало голямо строителство. Император Константин Велики дори се похвалил :,, Моят Рим е Сердика,,. Хуните по това време заинтригувани, нахлули след един век. Хан Крум през 809 година решил да провери дали Улпия Сердика е непревземаема и пристигнал с ордата си пред стените и, крепостната стена не издържала пред напора му и заедно с българската власт градът приел и славянското име Средец.

Много пъти още край Средец свирил боен рог – нали бил пътят между Европа и Византия и все ,,пречел,, на някого, та го обсаждал и Василий Българоубиец, и кръстоносците и турците…. А всяка обсада отивала на гърба на местните селяни покрай планините – натрапниците им завличали стоката и им съсипвали къщичките, та пак да започнат, както от векове са започвали – с някоя скрита овца из долищата, с няколко смъкнати дървета от планината, с малко ръжена слама за покрив и с жилавия си кураж да оцелеят, та каквото ще да става.

След някое от поредните нападения, когато изглежда нищо не останало за жалене от селото, една юначна жена повела останалите живи селяни и ги довела на сегашното му място.

Преданието говори, че името и било Кътина. Долът, в който пристигнали, ако и да не изглеждал много удобен за село, можел да ги скрие добре и те помъкнали пак дърветата за къщи. По-първите, а то ще рече по-управните и по имотните, сварили да заемат единствено равното и заветно място под Ридо, където имало удобен извор, а сиромасите прецапали реката и трупнали къщички под Брего. Сякаш самата природа била подготвила мястото точно за такава делба – докато по Ридо растели овошки и пътят през него отвеждал право на Ширината по Брего червенеели напечените сипеи и само мащерката задържала тънката като мазилка пръстчица. Но пък в този зелен казан,скрити от ветрове и далеч от пътищата, можело да дишат спокойно, а тези долища с бистра планинска вода и поляните със силна, напъстрена с билки трева обещавала пълни кошари и котлета.

След време се оказало, че благодарение на здравия си климат в Кътина ставала най-хубавата козя пастърма.

Лозата също се чувствала добре на тая земя.

По характер шопите са добродушни. Обичат сладката приказка и думата им лепне-по-добри събеседници от тях трудно ще намериш.

Шоп да ти разкаже история ще се смаеш – свидетел да си бил, няма да повярваш, че е същата – той ще е зърнал в нея такива подробности, че никога няма да разбереш това от много наблюдателност ли идва, или от много фантазия. Стига да не са раздразнени, и към времето, и към хората са толерантни. И за най-лошия ще намерят добра дума, но общо взето са недоверчиви – може би поради близостта на големия град.

Известни са още и с непокорството си. Говори се, че много години след падането на София под османско владичество околните села се съпротивлявали по всякакъв начин, като не пропускали случай да опразнят със сопите някоя-друга чалма.

Тия тояги плашели и гръцките владици. Трудно било да се наддумат шопите, защото те на думата само не разчитали и дори турските заптии гледали да не замръкват по селата….

В края на 19 век Константин Иречек писал, че шопите живеят скромно, но страшно много пият, особено ракия.

Но при целия си бедняшки хал те пак не помисляли за гурбетчилък, държали за селото си, както са държали всичките им незнайни прадеди откакто са се преселили тук, защото в полето я няма сигурността на тая планина току зад гърба им и обкръжението на толкова роднини. Препитавали се със земеделие и особено с животновъдство, като отглеждали предимно овце. В турския регистър на ,,джелеп кешаните,, в българските земи през 1576 година са отбелязани и двама кътински търговци, които трябвало да плащат данък на властта: Стойко Драйчин – 50 овце и Петко Баядин – 40 .

Селото било малко, когато падишахът Султан Мехмед го прехвърлил за дарение на Мурад, син на Ине бей през 1446-1452 година, Кътина имала 17 домакинства, 4 вдовици и давала приход 1530 акчета. Но властта никога не разбрала точно колко добитък е гледало селото, защото кътинците го криели в горите на Главая на Говедарците на Гумницата и у Смърданите като правели там кошарите и скътвали вътре вълната, храните, че и младежите през робството.

Разказва се един зловещ спомен: наплашена от безпощадното задиряне на един турчин, мома от Царичина избягала да се укрие тук, като се омъжила за кътински ерген.Натрапникът обаче и тук я намерил. Тя жънела на нивата с мъжа си, когато чалмаклията дошъл и я подбрал напреде си, тя вкопчила крака в стърнището- ни да го види искала, ни да го чуе, и той я съсякал с ятагана. Че като рипнал мъжът и, та направил харман с убиеца. После хванал Балкана, а там колко ли имало като него.

Сигурно от това време е и легендата за Йове Хайдутина, заради когото турците не замръквали в Балкана….

Осмото столетие от миналия век заварило Кътина сред най-бедните села у нас. Като изплискани от реката съхнели по двата бряга калните стени на изплетените от пръти къщички, захлупени с по три навилека ръженица. На малките им прозорчета-

същински дупки в стените – жълтеел по един свински мехур, колкото да се види кога е светло вън, а тъмнината из тия къртичини гонели с борини, свещи и по-сетне с газеничета, ако стопанинът имал какво да продаде в София. Не ще и дума, че на тази обстановка отивали само глинени гърнета, гювечи, паници и стомни, дървени гаванки и лъжици, събрани от бедността. Отстрани под ниските навесчета съхнели натрупани плоските буци от лигнитни въглища, с които топлели кофторите, когато не стигали дървата.

И ако не бил сигурен дали ще се върне от нивата си, дали ще оцелее от глад до пролетта и дали ще намери зърно за посев, в едно никога не се съмнявал – че непременно ще удари градушка. Щом мине пролетта и лозята налеят гроздчета, а сламката на житото започне да пружинира от наливащия се клас, в най-топлия ден на лятото от запад се изсипвали тежките буци на облаците, писвали долищата и земята се разигравала под ледените камшици на стихията. Над целия свят да минел градоносен облак , разправяли старите, ако ще и седмица или месец да се лута, непременно ще намери Кътина. Затова Спасовден се празнува от цялото село.

Ако ще и цяла година с месо да не се е облажил сиромахът, дойдело ли празникът, гледал още от предния ден да одере поне агне, че било срамно за стопанина щом в четвъртък на четирийстия ден след Великден заприиждат каруците с гости от съседните села, в къщата му да не пекат агнешко. А буйни били тия сборове, помнели се и се разказвали. Цялото село се разхубавявало. Колко се пило на този ден и колко се яло, какви се думи издумали и кои гости са дошли било приказка за цяла година.

Освобождението заварило Кътина с 14 фамилии и около 40 къщи . Избавени от многото турски данъци и тормоз, селяните започнали да се съвземат.

През 1880 година решили да сложат един божи храм на Брего - мястото е височко и се вижда от цялото село, а и за друго не става – стръмно и проядено от дъждовете. Кътинчетата започнали да се учат на четмо и писмо в общинския хамбар на мегдана. От 1886 до 1894 год. трябвало да бият път всеки ден до училището в Курило, докато се върнали пак в хамбара. Чак след десет години до

Падината селяните дружно построили ново училище с две по-големи и две по-малки стаи. В момента в селото има само детска градина, а децата ходят на училище в Курило.

През 1911- 1912 год. Селото се сдобило с първия водопровод.

Но водата останала голяма грижа за Кътина – все не стигала, изтънявала, а през лятото когато няма дъждове спирала напълно. Когато валял дъжд от чешмите течала мътна вода.

Сегашният кмет на Кътина – Трайко Николов, който е избран за втори мандат, с много усилия успя да убеди Столична община, че трябва да се направи нещо по въпроса с питейната вода. Беше изградена помпена станция и водопровод дълъг четири километра и половина. През лятото на 2003 година по чешмите на кътинци потече вода от язовир Искър. Така проблема беше решен.

Читалищната сграда е главната фасада на кътинския площад, но през годините беше занемарена, покрива беше почти разрушен и течеше, прозорците бяха изгнили. Благодарение на кмета Трайко Николов, от Столична община бяха отпуснати средства и покрива беше поправен. Прозорците са сменени със средства, които кмета събра от някои фирми в района. С лични средства ремонтира кметството, чието място е в читалището, но няколко години се намираше в една порутена барака.

Доста се разрастна селото през последните години, вдигнаха се много нови къщи, асфалтираха се много улици, има няколко магазина. Заселиха се много нови хора, и непрекъснато се търсят парцели за купуване.

Всеки момент до голямото езеро на Кътина, ще започне да се строи голф игрище.

Много е красива Кътина - не можеш да и се нагледаш.

Колко века има в основата и - никой не знае. И колко века има пред нея - също.

Много са. На дълбок корен живее Кътина - не за век и два…….

Геновева Николова - съпругата на кмета на Кътина.
Снимките са събрани и предоставени от Геновева Николова

Моля, влезте в профила си или се регистрирайте за да добавите коментар