Думата "курбан" (от турски) е останала да назовава кръвната жертва, жертвоприношението на жертвено животно и съпътстващата ги обредна трапеза, характерни за цялото българско землище от прастари времена, та и до днес. В традиционната народна обредна практика курбан се коли на верски празници с етническа окраска – Гергьовден, Великден, на събори, на семейни тържества, във връзка с изпълнение на желание, за което е необходима свръхестествена помощ от светец- покровител; задължително при погребални обичаи. Курбан се прави и след преживяно голямо премеждие, при което е бил застрашен животът на човека, но той е оцелял. Такъв курбан се прави до края на живота на човека, всяка година в деня на премеждието.

Жертвата всякога е голямо животно: овен, овца, агне, шиле, теле. Когато се пости, курбанът е риба с люспи, най-често шаран. Животното, птицата, рибата трябва да бъдат живи и да се заколят, та да потече кръв. Иначе курбанът не се зачита (според старата вяра). Прието е жертвеното животно да се пече цяло, но по-големите животни – телето, овенът, овцата – обикновено се насичат на късове и се готвят.

Гозбите, кои то могат да се приготвят за тоя ден, са: ориз, булгур, зеле, картофи, сарми, фасул, грах, леща – с месо или без (през пости). Според старите вярвания месото не бивало да се вари на чорба и на трапезата чорба не се кади, но днес мнозина поднасят и курбан чорба.
Месят се и обреден хляб с шарки (без шарки хляб не е обреден и не се кади). На курбан обикновено се приготвя и "коливо" (варено жито).

Трапезата трябва да се прекади от свещеник или, в краен случай, от най-стария човек в семейството. Най-често курбаните се правят в деня на някой християнски светец или на голям народен празник. Обичайно са в дома на даващия "жертва", но могат да бъдат и в манастир, църковен двор, на поляна, а при погребение и на гробището.