Имало едно време...
      Така започва всяка приказка. Обикновено с тях приспиват децата.   Майсторят приказки и за възрастни. Със същата  цел – кротко да спинкат.
      Реших и аз да ще разкажа една,  но не за да приспивам, а - да събудя заспалите...
      Та, имало едно време... Една планета. Самотна обикаляла  Слънцето.
      Гледали земните астрономи, че е без дружки и я кръстили Марс. Не само защото била червеникава като зарево на пожар от война, а и поради аскетизма й да живее сама, като война на Войната.

 Но дошъл ден, в който планетата се натъжила. Заради самотата си. Завидяла на съседките, че имат си дружки. Решила да потърси спътници в живота...
        А земните астрономи продължавали да гледат...
      През август 1877г. астрономът Асаф Хол(1829-1907) обявява сензационна новина: Марс имал спътници! Хол им станал кръстник, нарекъл ги: Фобос и Деймос.
       Учените казват, че късното им откриване се дължи на по-слабите технически възможности на предишните телескопи. Но дали истинската причина е тази?
        Десетина години, преди да бъдат забелязани Фобос и Деймос, един друг учен астроном прави друго сензационно съобщение. През 1866г. германецът Юлиус Шмидт (Julius Schmidt), по онова време директор на Атинската астрономическа обсерватория, след дълго колебание, решава да разгласи невероятното си откритие: лунният кратер Лин(Linne), наблюдаван,  в продължение на столетие, е...изчезнал!

        Шмидт констатира, че на  мястото на Лин,  от столетие скициран и описван от учени-астрономи като “впечатляващ” кратер с диаметър 9-11 км и с дълбоко гърло, а и обект на неговото внимание в продължение на повече от 30 години, сега е заето от  бяло петно с диаметър 10 км, с купчина в средата.
      През цялата следваща 1867г. редица астрономи описват, че виждат същото – някакъв насип, могила. Шмидт продължава да извършва интензивни наблюдения. И в края на годината  съобщава, че съзира, издигаща се купчина в средата на този по-голям куп.
      През 1868г. Кнот(Knott),  Бъкингам(Buckingham) и Кей(Key) съобщават за наблюдавано плитко спадане, потъване в центъра на купа.
      По-късно Сечи(Secchi)  открива, че в ценъра вече се е образувал кратер, изчислен от него около половин миля(0,8км).
      Години по-късно, Хугинс(Huggins) наблюдава кратер с диаметър 2 мили(3,2км).
      В продължение на петнайсетина години астрономите констатират в района около местоположението на кратера Лин множество "аномални" явления - "светлинна верига", "светлинен триъгълник", трептящи светлинки. Пражки астроном, през април 1874г., описва ослепително бял обект бавно пресичащ лунната равнина. Астрономът продължава да наблюдава обекта и когато той напуска пределите на Луната.
 
       Хвърляйки сензационната бомба, ерудираният  Шмидт търси безпристрастен отговор от гилдията на колегите си. Като не могат да обяват уравновесения  Шмидт за луд, защото  за същото докладват и други учени астрономи, за администрацията на гилдията не остава друго - Шмидт  и колегите са подведени от ... слънчевите лъчи, отраженията и сенките на околността. Добронамерени, но наивни! А защо не, и глупави! Така де,  гледат в продължение на десетилетия, а не виждат, че този тарикат – Слънцето, ги подвежда. (Да подсетя, че Слънцето е удобно “виновно”(оправдание)  и за милиони случай за наблюдавани НЛО.)
      Случаят с мистериозното изчезване на кратера Лин е “обяснен” и класифициран в историята на астрономията. Но не и забравен! Именно, защото не е обяснен!

      Столетие по-късно...
      Космическите сонди “Маринър”, “Вояджър”, “Викинг”, “Фобос” доставят милиони снимки. Много от тях са от планетата Марс и спътниците му. Онези,  от Фобос, хвърлят в ужас и паника „здравомислещите” . Оттогава, както казва учен от екипа на НАСА, „аналитиците ни през деня стоят на главите си , а вечер си лягат без да са вечеряли”.  Защото описанията и параметрите на изчезналия лунен кратер Лин съответстват  на  тези  от спътника Фобос!

Виждат се бразди, почти паралелни, широки от 200м до 300м и практчески с една и съща дълбочина – 20-25м. Следващи снимки, направени от космическите сонди “Маринър-9” и “Викинг”, показват различия с първоначалните – появили са се нови “канавки”(бразди). Вулканическа дейност на Фобос няма, поради което природно обяснение за  новоизградените “канавки” няма.       НАСА не публикува снимки от Фобос, от които да се вижда самото гърло на кратера. Те са само за “вътрешно” ползване. Защото там има „неща”, които не са за показване на простолюдието.

Фобос Размери :  27,0×21,6×18,8 km. Кратер :     диаметър 10 км Плътност : 2,2 г / куб см.

Орбиталното движение на Фобос около Марс,  е с такова необяснимо ускорение, а пльтността на спътника е толкова ниска, сякаш е кух отвътре, че са основание, съветският астрофизик академик Шкловский (1916 - 1985) да твърди, че Фобос е  изкуствено създаден обект за  космическа база, пуснат в орбита около Марс  в началото на 1870г.
      Съветският съюз изпрати две сонди към този спътник на Марс – “Фобос-1” и “Фобос-2”. Последните кадри изпратени от “Фобос-2” на 28 март  1989  г.,  показват вретеноподобен обект с дължина 20 км, стремително приближаващ се към космическата сонда. Три години по-късно тези кадри влизат в документалните филми “Сами ли сме във Вселената?” и “Дневниците на НЛО”.
      Симптоматично е пропадането и на мисията на американската “Марс-обзървър” на 21 август 1993г, преди да премине към околомарсова орбита. 
 
       Сто години след сензационото изчезване на кратера Лин, той  продължава да е обект на специално внимание.
       Снимката долу е от него и е направена от мисията на Аполо 15.

От НАСА контрират, че сниманите обекти са подобни на валчестите камъни, търкалящи се из някои пустинни местности на земята, по  причини на вятър, земетресение и т.н.
     Ако на снимката обект № 2 дава основание да е валчест, поради следата, която оставя след себе си, то обект № 1  изобщо не е. Освен това, се вижда, че и двата обекта преодоляват наклони, а не са само в процес на спускане. Особено ясно това личи при обект № 2  - той  ПРЕОДОЛЯВА стръмнината на кратера преди да ИЗЛИЗЕ  извън него, маркирано с правоъгълника.
      И още две немаловажни подробности:
-         земните, търкалящи се камъни се “пързалят”, защото са върху твърда повърхност, а лунните обекти са поне в 10 см слой прах.;
-         земните са от няколко килограма, докато размерите на лунните са – 25м - за №1, и 10м - за №2, което дори и при седмократното олекотяване на Луната, са многократно по-тежки от земните образци.
Обърнете внимание на кратерите от горната снимка. От този вид е и новопоявилият се кратер Лин. Такива на Луната са много.

Ето снимка на един от тях в близък план.



 Първото, което се набива в очи е практически идеалната окръжност, гладката външна и вътрешна повърхнина. "Здравомислещите" учени изключват вулканична дейност на Луната, но дори и да има, идеалните пропорции и гладката повърхнина изключват тези кратери да са следствие от такава дейност - няма и следа от натрупване на лава нито вътре, нито отвън кратера. Да са следствие от удар с метеорит? Да, ако е паднал фронтално. Защото, ако е ударил лунната повърхност под ъгъл, окръжността на кратера няма да е с тези  идеални пропорции. Но, ако е паднал фронтално неизбежно е да има натрупване, издигане на лунна материя по периферията. Което не се наблюдава. По-скоро метеоритът или метеоритите трябва да са били сферични и при съприкосновението си с лунната повърхност леко да окажат натиск, след което да се върнат обратно към Космоса, все едно, че са гумени топки. 

А ето и малко по-различен кратер. За купчината в средата "здравомислещите" нямат отговор. 

Същия кратер и купчината в средата му - близък план.






 На Луната “кипи”  РАЗУМНА ДЕЙНОСТ. Това се констатира не само Днес. За същото говорят и хилядите сведения от последните столетия на астрономите.

      Използвах случая с “мистериозното изчезване” на кратера Лин за да онагледя НИВОТО  на  тази ТЕХНИЧЕСКА  РАЗУМНА  ДЕЙНОСТ, която се провежда около нас и в близост дo нас – земляните.
 
     Ще завърша с две изказвания на известни изследователи и наблюдатели на  тази  ДЕЙНОСТ:
 
     Артър Кларк:
 
      ”Даже, ако 99% от Луната е съвършенно стерилна, има там малки “оазиси” със свой собствен микроклимат, и това не би трябвало да се отрича. И ще бъде грешка да се предполага, че формата на живот, съхраняваща се на Луната, е примитивна.”
 
      Астронавт Юджийн Сернън, командир на мисията “Аполо 17”:
 
      “Може би Луната би могла да ни разкаже за съществуването на някаква прастара цивлизация, която въобще не се намира на Земята. Навярно не се намира и на Луната, но със сигурност е в нашата галактика”. http://watchtowerman.blog.bg