Административните актове трябва да подлежат на съдебен контрол
Какво означава това? Пример - катаджия спира водач на МПС без поставен предпазен колан и му съставя акт. Шофьорът протестира, че като човек с увреждане има право да не го слага. За беля обаче е забравил документите, удостоверяващи правата му.
Така нашият герой си получава акта, а след него и наказателното постановление. А ако с него му е наложена глоба до 50 лв. включително, злощастният водач няма да може да го обжалва по съдебен ред, въпреки че правото е на негова страна...

Така гласи разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Съгласно чл. 120, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) обаче една санкция следва да подлежи на съдебен контрол според принципите на правовата държава и принципа за контрол над административните органи от страна на съда.Въпросът за противоконституционност на основния ни закон, разбира се, е провокативен, ала не е съвсем лишен от основания. Конституцията прогласява, че съдилищата осъществяват контрол за законност на актовете и действията на административните органи. Още следващата алинея на същия член 120 обаче “развързва” ръцете на законодателя, като създава изключение - “гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон”. Така в много случаи се завърта един своеобразен омагьосан кръг в законодателството ни.Тази норма от ЗДвП противоречи на чл. 4, ал. 1 от конституцията, който прогласява България за правова държава, управлявана според законите на страната. Неслучайно конституционният законодател е посочил мястото на този принцип в Глава първа "Основни начала" на КРБ. Така е подчертано значението му във вътрешнонормативната йерархия на самата конституция. Вярно е, че разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП се основава на изключението от общата клауза за обжалваемост на административните актове на чл. 120, ал. 2 на КРБ, ала 
самото това изключение е в колизия с прогласено основно начало в конституцията, от което черпят легитимността си другите правни норми.
Основна характеристика на правовата държава е върховенството на закона. Действията на органите на държавата трябва да са подчинени на това върховенство. Неотменимо конституционно задължение на всички административни органи е да осъществяват дейността си и да изпълняват функциите си законосъобразно. Макар и да не е изрично уредено в основния закон на България, на това задължение на администрацията съответства 

правото на всеки гражданин на добро управление 

А това означава преди всичко законосъобразно издаване на административните актове. Правото на добро управление произтича както от духа на конституционните разпоредби, така и от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 41), която е част от правния и обществен ред на ЕС, към който нашата страна вече се присъедини.

Принципът на правовата държава предполага, че всички в държавата - както публичните държавни институции, така и гражданите, са подчинени на законите. Прогласяването и гаранциите на основните права на човека, както и реалното върховенство на конституцията по отношение на всички правни субекти са задължителни белези на правовата държава. Принципът на господство на правото съдържа изискване за ценностното съдържание на цялата правно-нормативна система. 

Свободата, хуманността, справедливостта 

са онези висши ценности, които модерното право трябва да въплъти и гарантира. Във върховен принцип са издигнати правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Ценностното съдържание на основното начало на чл. 4, ал. 1 от КРБ обаче не е симетрично предадено в чл. 120, ал. 2 от КРБ. Ето защо разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП отива отвъд пределите на конституционната целесъобразност и въвежда изключение от общата клауза за обжалване на административните актове пред съдилищата, което нарушава правата на гражданите. 

Съгласно чл. 3, ал. 1 и чл. 6 от Наредбата за контролни точки за нарушения на ЗДвП такива се отнемат въз основа на влязло в сила наказателно постановление, а при обжалване на същото пред съда - само за потвърденото наказание. Невъзможността от съдебен контрол на наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50 лева, повлича след себе си и невъзможността за обжалване на санкцията относно отнемането на контролни точки на наказания водач. В наказателните постановления, с които се налагат санкции по ЗДвП, компетентността на административния орган може да бъде заместена от съдебно решение, тъй като няма гаранции, че той е действал изцяло законосъобразно при действията си, засягащи правата на гражданите. Така 

необжалваемите  постановления са предпоставка за  корупционна среда

в работата на контролните органи, прилагащи ЗДвП, което на свой ред  води до разрушаване устоите на правовата държава.

Член 189, ал. 5 от ЗДвП противоречи и на чл. 120, ал. 1 от КРБ, прогласяващ принципа на съдебен контрол над действията на административните органи и над административните актове. Конституционният съд (КС) вече е имал повод да се произнася относно обхвата на изключението от общата клауза за обжалваемост на административните актове. В мотивите към Решение № 18/1997 г по к.д. № 12/1997 г КС изтъква:

"Същевременно съдът намира за необходимо да отбележи, че правото на законодателя да изключва отделни категории административни актове от съдебен контрол не е абсолютно по своя характер. При упражняването на това свое право Народното събрание е длъжно да се съобразява с основните конституционни принципи на правовата държава и защитата на основните човешки права. Възможността, предоставена на Народното събрание от чл. 120, ал.  2 от конституцията е изключение и следва да се тълкува и прилага ограничително. Характерът на това изключение задължава Народното събрание да се възползва от него само когато са налице достатъчно сериозни и основателни причини. Противното би означавало да се обезсмисли принципът на съдебно обжалване на административните актове. Ето защо КС е компетентен да преценява във всеки конкретен случай доколко законодателната целесъобразност се упражнява в конституционно установените граници. В този смисъл е и практиката на Конституционния съд. Същевременно съдът е длъжен да отбележи, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от конституцията не изключва правото на съдилищата инцидентно да се произнасят по нищожността на необжалваемите административни актове. В този смисъл неатакуемостта на административните актове не е абсолютна."

КС е отбелязал, че 

въпросната конституционна разпоредба следва да се тълкува ограничително

и че не могат да бъдат изключени от съдебен контрол административни актове, засягащи основни човешки права и в други свои решения.

Въпреки ясната и непротиворечива съдебна практика на КС чрез разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП законодателят е решил по свое усмотрение и воден единствено и само от тясно разбиране на конституционната целесъобразност да приложи изключението на чл. 120, ал. 2 от КРБ и така е обезсмислил освен основното начало за правовата държава и конституционния принцип за съдебен контрол върху административните актове, заложен в чл. 120, ал. 1 от КРБ.

Член 189, ал. 5 от ЗДвП противоречи и на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека, прогласяваща правото на справедлив и публичен процес в разумен срок пред независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Конституционната "резерва" на чл. 120, ал. 2 позволи на Народното събрание, мотивирано от политическа и икономическа целесъобразност, да приеме редица закони, изключващи обжалването на цели категории административни актове. Тези закони обаче създадоха предпоставки за системни правонарушения, заради които България бе осъждана многократно от Европейския съд по правата на човека.
Омбудсманът да си каже думата

Eвропейският съд приема, че изпълнителната власт има право на оперативна самостоятелност и свобода на преценка и поради това не е абсолютно задължително върху всички актове и действия на администрацията да има съдебен контрол. 

Когато обаче административният акт се отнася до основни права и свободи на гражданите, засегнатите лица трябва да имат осигурен достъп до независим съд, който да им гарантира справедлив и публичен процес в разумен срок. Само при тази процедура би могла да се прецени безпристрастно целесъобразността и необходимостта от намесата на държавата в правата на човека. 

Пропорционалната намеса на държавата би била налице, когато административният акт е законосъобразен и възможно най-малко засяга правата на човека. В случая с чл. 189, ал. 5 от ЗДвП са нарушени редица права на гражданите по Глава втора от КРБ.

Конституцията обаче е "развързала" не само ръцете на законодателя. Тя дава и шанс на гражданското общество в лицето на омбудсмана на Република България да изглажда ръбовете по основния ни закон и да озаптява противоконституционното законодателство. По силата на своите правомощия омбудсманът трябва да се самосезира и да поиска от КС да обяви разпоредбата на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП за противоконституционна, тъй като нарушава правата на гражданите.

Моля, влезте в профила си или се регистрирайте за да добавите коментар