Едни от най-устойчивите митове в българската история е този за ролята на българите (разбирай прабългарите), славяните и траките в образуването на българската държава и народност. Този мит е типичен случай за действието на политическата конюнктура. Затова постановките на мита са в циклично развитие. В зависимост от политическата конюнктура, която се намесва по въпроса в 30-те години на XX век и действа определящо някъде до началото на 70-те години (и отново след 1989 г.), първенстваща роля в двата процеса (образуването на държавата и народността) имат ту прабългарите, ту славяните. В началото на 70-те години на XX век в народообразувателния процес бяха намесени и траките. Дори в солидни академични трудове бе заявено, че българската народност е формирана в УП-1Х век от три равностойни етнически компонента - траки, славяни и прабългари.

Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от датата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заявена още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистическата историческа наука и дори вкарана в герба на България по време на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготовка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската държава - единствената оцеляла от многобройните български държави. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и напълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на историческата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има - в Татарстан набира мощ движението Български национален конгрес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.
Но да се върнем на датата на основаването на България, която за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска.

Според широко утвърдена у съвременните българи представа, древните българи, наричани в науката прабългари, са номадски, чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Евро-па след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите са били ниски, кривокраки монголоиди. Прехранвали се, отглеждайки огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи, живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост от тревната вегетация. Имали съвсем примитивна битова култура, но неизвестно как имали отлично въоръжение за времето си. Имали, значи, конни армии, като всеки боец (и конят му) бил в железна ризница, въоръжен със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи, нито шко-луваните и отлично въоръжени бойци и на Източната, и на Западната империя. Освен с животновъдство, българите се изхранвали и с грабежи.

Любомир Кюмюрджиев; снимки: Александър Мирчев
 
„Било Гергьовден 1864 г. Из тесните улички на Войнягово излизали пременени мъже, жени, старци и деца и под зова на черковното клепало се отправяли към новия храм „Свети Димитър". Щом старият клисар дядо Гено притворил двете врати на черквата и храмовите настоятели заели местата си, отец Иван захванал литургията. Всички погледи се насочили напред, където до свещеника стоял неизвестен момък, среден на ръст, със светли коси и сини като мъниста очи. „Кой е този?" - питали се всички. Когато непознатият направил крачка напред, поклонил се смирено и запял, войняговци ахнали. Неговият ясен и звънлив глас се извил леко, възвисил се, па литнал нагоре, сякаш дирел брод през писания свод на черквата..."