Един от похватите на византийските хронисти, които, както писах в предговора на тази книга, са основният източник на сведения за средновековната българска история, е да опишат българите, включително и владетелите им, като полудиви варвари, приписвайки им деяния, каквито никога не са вършили. За съжаление разказите им без необходимия критичен анализ се възпроизвеждат от българските историци в първата половина на XX век и се превръщат в национални митове. Между най-"пострадалите" от тези манипулации с древните текстове е кан Крум, управлявал България между 801 (или 803) и 814 г. Много го мразят съвременните византийски хронисти и, между нас казано - има защо. В краткото си управление кан Крум успява да нанесе съкрушителни поражения на византийската армия и да откъсне от империята такава ценна в стопанско и в геополитическо отношение област, като Тракия. Той обединява с Дунавска България и втората българска държава, основана от кан Кубер в 680 г. в Македония, която към 811 г. заема и територията на Косово и Източна Албания. Откъсва и част от Аварския хаганат - Трансилвания. Но най не могат да му простят колегите-византийци от IX век, че не само разгромява императорската армия във Върбишкия проход през 811 г., но и убива водещия войската император Никифор I Геник.

Предговор
В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове - в това е убеден почти всеки съвременен българин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава. Има държави и нации (като македонската например), чиято история е изградена изцяло от митове.
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци (тях ги четат 1000-1500 професионални историци), а от учебниците по история в началния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в ме-диите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.

В началото на втората половина на IX век двама братя, византийски поданици, създават азбука на български (или славянски език -двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебни¬те книги.
След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбуката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852-889 г.), интензивно започват да създават училища, в които подготвят грамотни в новата писменост младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги.

От средата на XIV век до средата на XV век, т.е. само за стотина години, османските турци завоюват Балканите. Под властта на турците попадат, и то за 400-500 години, народите и на днешна Гърция, Албания, България, Сърбия, Босна. Е, хайде, и на Македония, ако това нещо на югозапад от Осогово наистина е държава.
Османското завоюване на средновековните балкански държави - формации, които в XIV-XV век са много повече от днес, има съдбоносни исторически последици за развитието на народите им. Първо, демографски те завинаги излизат от списъка на големите народи в Европа, тъй като в течение на 4-5 века прирастът им се изземва в полза на турската народност по пътя на ислямизацията, с последваща турцизация. На второ място, лишени от политически елит, от аристокрация и буржоазия, от образован висш клир, те престават да бъдат субекти на историята и съдбата им зависи изцяло от чужди сили. Заедно с османските турци изостават безнадеждно от европейската цивилизация, от икономическите, тех-нологичните и културните й постижения.